Днес пак те видях.Видях те и не знаех какво да кажа.Приятелката ми говореше,но аз не чувах.Гледах само ти как влизаш и как тежко пристъпваш напред.Когато те видя и изгубвам ума и дума…Понякога се чудя как допуснах да нахлуеш в живота ми.Как позволих да ме омаеш…и защо.Но вече е късно,късно е да съжалявам,защото се случи…аз мисля постоянно за теб.Най-гадното,което ме измъчва е това, че не знам какво изпитваш и  ме е страх.Страх ме е да не ме отблъснеш и да остана сама.А от самотата по лошо няма…Понякога ми се иска да ти кажа всичко,но не мога…Виждам те как говориш и се забавляваш с други,но не мога нищо да направя.Не мога да те спра…

  Когато говоря с теб се чувствам като богиня и летя из облаците.Но когато видя как си тръгваш ми се къса сърцето и искам да  ти кажа остани…остани до мен.Но не мога този страх направо ме побърква.Страхувам се от самотата и то много.Заради този страх ставам груба,груба и понякога наранявам хората около мен и аз го знам че е така,но не мога да го променя…Просто страхът е по силен от мен,затова понякога имам нужда да пиша..да пиша и да пиша,защото това е нещото,което ме спасява от самотата.Иначе се губя в мислите си,които понякога са толкова дълбоки, че на дали ще се спася.Те са като едно море.Ако те пуснат в него и не можеш да плуваш си загубен и обречен да останеш там.Затова не искам да съм сама.Но ти въпреки всичко си далеч от мен.И чувствам,че колкото повече време минава ти толкова повече се отдалечаваш.Сега отново  мисля за теб за усмивката ти,защото тя кара и мен да се засмея.Ти ме държиш жива.Ти си този за когото мисля когато съм тъжна.И само твоя глас ме връща към живота.Ти си всичко за мен…Но понякога се чудя дали някога ще разбереш за  тези чувства и дали и ти  ги споделяш ….Надявам се все някога да разберем какво чувстваме един към друг….